Отговорите (къс разказ)

Отговорите

Още един мой разказ, базиран на сън...

АКТ 1

I don't have to leave anymore
What I have is right here
Spend my nights and days before
Searching the world for what's right here

Нощта на Нова година. Крис и дузина негови приятели се бяха събрали в луксозния хотел „Кристал” в Монте Карло за да отбележат идването на празника. В стаята, която бяха имаше всякакви удобства – няколко спални, голяма кухня и предварително заявената стая за „парти”. Крис подреждаше бутилки от изпито шампанско и беше пратен от Стив да издири бенгалския огън. Всички вече бяха на терасата и трескаво чакаха часовниковата кула, която се виждаше от цялото градче – да удари 12 часа. Той мина край кухнята и видя в съседната стая Моника и Майкъл – най-добри приятели, да си спят сладко-сладко на големия диван. Купонясването явно не им се отразило добре, щом бяха така заспали толкова рано. Крис реши да не ги буди, а да ги остави да си почиват, след което се присъедини към другите на терасата.

Часове по-късно – групата вече празнуваше Нова година и се вдигаха наздравици. Президентът на Франция четеше новогодишното си слово, което го излъчваха по кабелната – единствената телевизия на територията на Монако, където сега се намираха нашите приятели. Двама-трима почнаха да играят импровизарано хоро, забрявайки, че не са в България и че този танц не е подходящ за химна на Монако, който заместваше френския в момента. Други пък бързаха да си хапнат от тортата и се веселяха неудържимо. Крис беше споделил за Майкъл и Моника на приятелите си, които се кикотеха одобрително. „И това ако не е дефиницията на friend-zone, аз не знам кое е” – чу някой от групата да казва. Истина бе, че те двамата си бяха близки дружки от край време, но тайфата подозираше, че има нещо. Необяснимо беше защо не се събират като двойка. Може би някой бе отрязал другия в името на „приятелството”. Дали?

Купонът продължи до късно, докато не почнаха всички да си лягат – апартамента беше огромен и имаше място за всички от компанията. Крис беше последен всъщност. Той се настани на разтегателен фотьойл и се зави. Затвори очи в началото, но се сети да си навие алармата на телефона. Докато го правеше – от съседното кресло, където бяха Наско и Мими се чу шаване. Мими сънено го погледна и с последни сили успя да каже:

- Трябва и ти да си намериш с коя да заспиш гушнат... – след което притвори очи и добави – Може би ще ти е гадно да споделя, а нейното име не бива да се произнася, но...

Така Мими заспа преди да успее да си довърши мисълта. Крис обаче я беше разбрал напълно и нямаше нужда от подобни указания. Той си остави телефона на пода, затвори очи и побърза да заспи, защото го чакаше голям ден утре...

АКТ 2

Underneath and unexplored
Islands and cities I have looked
Here I saw
Something I couldn't over look

На сутринта Крис беше първият, който се събуди, нямаше нужда от толкова сън сякаш. Той стана, облече се и започна да буди другите. Преди да успеят всички да станат, той вече беше готов и получи обаждане от родителите си – чакаха го! Оказа се, че въпреки ранобудието си, вече беше 11:00 на обяд и трябваше да побърза. Слезе с няколко от приятелите си, които му пожелаха късмет и отидоха в ресторанта на „Кристал” за да закусят. Той продължи към лобито, където из многото дивани успя да намери семейството си – родителите и сестра му. Казаха му „Хайде, закъсняваме, не бива да ги караме да ни чакат”. Което донякъде си беше точно така. Но сестра му подхвърли „Да, сякаш НИКОГА не сме първите пристигнали и ние не чакаме всички гости”. Крис се усмихна и тръгна заедно с тях. По семейна традиция, винаги на 1ви януари семейството организираше празничен обяд за роднини и приятели. Сега бяха избрали хотелът отсреща – „Ле Принс” – той беше най-големия и луксозен хотел в Европа. Имаше 50 етажа, беше дори по-широк отколкото висок, беше огромен – на всеки етаж имаше различен ресторант, стаите бяха като извадени от Версай, обслужващия персонал в празничните и ваканционни периоди стигаше до над 900 души, без да броим командированите от заможните собственици „експерти” – масажисти, стилисти и т.н. Между „Кристал” и „Ле Принс” имаше няколко басейна – които се свързваха помежду си, а и образуваха няколко мостчета-пътечки за гостите. Двата хотела бяха с общ собственик, но „Ле Принс” беше по-новият и беше перлата на Монако. От терасите на единия се виждаха терасите на другия. Намирането на свободна маса беше чудо, запазването на стая граничеше с активна шпионска дейност от времето на ЦРУ и КГБ. Ползваха го само най-богатите от най-богатите и въпреки това, хотелът рядко беше празен.

Беше малък подвиг, че българското семейство на Крис бе запазило толкова места в Китайския ресторант на 28мия етаж. Готвачите ги познаваха – бяха им редовни клиенти. Сега се събираха там всички близки роднини и семейни приятели – т.е. над 50 души, което пък беше малка част от капацитета на ресторанта. Семейството вече влизаше в лобито на „Ле Принс”, когато се засякоха с Павлови - стари семейни приятели. Професор Павлов беше главата на фамилията – университетски преподавател по анатомия. От семейството му липсваше най-малкото дете, което беше избрало да празнува с приятели другаде. Но с него и съпругата му бяха сина му и дъщеря му – връсници на Крис.

Любезният домакин им посочи мястото, запазено от българите и те се настаниха там. Бяха първите пристигнали на празничния обяд. Ресторанът беше супер-луксозен, приборите бяха сребърни, забравете за бамбуковите клечки, които китайските ресторанти предлагаха в миналото, а и досега още някъде из България. Монако беше няколко категории над всичко най-добро в Европа по това време. Когато пристигна първият сервитьор, родителите на Крис го отпратиха – все още чакаха поне 40 други гости и нямаше защо да се поръчва. Професорът и семейството му предложиха да си вземат вода и така и направиха. Тогава се започна традиционния „семейно-приятелски” разговор за постигнатото от всяко семейство през изминалата година. Павлов не чакаше дълго преди да посочи сина си – който седеше до Крис – че наскоро бе завършил медицинското си образование и на тази крехка възраст вече е признат за хирург. Докато възрастните се впечатлиха от неговите успехи, Крис изобщо не се интересуваше от подобни разговори и си гледаше телефона. На неговия фронт нямаше нищо ново – нямаше работа, заниманието му беше купони с голямата си група приятели. Приятелката му, с която ту се събираха, ту се разделяха – сега бяха в период на раздяла и май не се виждаха изгледи за събиране. Учудващо връзката му с нея беше единствения му житейски повод за гордост. Затова и когато Павлови споменаха, че дъщеря им пък „вече е световнопризната певица и жъне слава из целия континент”, сестрата на Крис побърза да се включи, да защити семейната чест:

- Но пък батко ми излизаше с... – тук тя усещайки привлеченото вече внимание, допълни - ... известната актриса... сещате се... снимките у фейсбук...

- Коя, коя? – тросна се младия токущо завършил хирург.

- Ами името и не бива да се споменава покрай него, но ще я наречем В.

При произнасянето на тази буква, Крис най-накрая отдели поглед от телефона си. Всички гледаха него, но преди да успее да каже, каквото и да е било – се чу поздрав „За много години”. Бяха братовчедите Тодорови – роднини по бащина линия на Крис. Те се присъединиха към компанията и поискаха меню. Оказа се, че били пристинали в „Ле Принс” много по-рано, но огромния хотел и системата му от ресторанти ги объркала. Имало друг китайски 2 етажа по-нагоре, а от там ги пратили в италианския още 10 етажа по-нагоре. Двата асансьора не дошли и те в крайна сметка слезли пеш. Пълен хаос!

Но това беше шансът на Крис да се измъкне и той се възползва перфектно. „Трябва някой да седи в лобито долу и да опътва гостите ни, някои за първи път са в Монте Карло!” – с готовност каза той и взе телефона си, беше се нагърбил да седи по-долу, чакайки многолюдната династия да се събере за да почне празничния обяд. Родителите му позволиха, но го задължиха скоро да се качи за да им помогне с менюто – като редовен гост на китайския ресторант той знаеше отлично какво трябва да се поръча и какво не. Той кимна и тръгна към асансьорите.

Няколко маси преди тях, възрастна двойка го спря и го извика по име. Той се обърна и се огледа – възможно ли бе още роднини да навлизат? Това което видя го развълнува и разтревожи – родителите на В! Те се приближиха и го поздравиха за празника. „Вие сигурно сте цялото семейство тук?” – попита дамата. Преди Крис да успее да се съвземе и да обясни, че се е събрал с приятели снощи, а днес го чака и обяд, те го помолиха да ги заведе до тяхната маса. „Вие с В сте идвали толкова пъти тук, затова решихме да дойдем и ние, все пак не можем да отречем изтънчения ти вкус.” – чу ги да казват. Дали и тя не беше с тях? Неговата компания беше предимно от негови набори – като нея. Сега тя не беше поканена в „Кристал” за нощното парти и май нямаше с кого да празнува. Освен с родителите си, които си прекарваха старините обикаляйки света и живеейки по скъпи хотели. Тя беше натрупала свое богатство от актьорската си кариера и се радваше на доза самостоятелност, за разлика от Крис и повечето му приятели, които разчиха на родителите си. Но парите не са всичко нали?

Двамата седнаха на маса, която очевидно беше за шестима или дори осем души. Пристигна сервитьорка – младо момиче от китайски произход. Тя носеше табла с курабийки с късметчета. „О не, не бива да ядем нещо такова преди рибата, можем само да си видим късметите.” – отсече бащата на В. „Крис, вземи и ти, и без това са донесли много”. Той протегна ръка и китайката му поднесе една от курабийките. Той я отвори и извади листчето хартия. На него с големи букви пишеше „КЪДЕ Е ТЯ?”. Крис се замисли – огледа се... Семейството и беше тук... но Тя?

АКТ 3

See what I've done
That bridge is on fire

Крис влезе в Асансьор 1. В „Ле Принс” асансьорите бяха проектирани така, че да задоволяват нуждата да обслужват стотици гости на хотела. Бяха 2, всеки с размерите на дневна стая за българските стандарти. Всеки имаше по 2 врати, разположени една до друга от една и съща страна, но с бетонна стена помежду им, която да ги разделя и да образува своеобразни „вход” и „изход” от асансьора. Всеки беше направен като стая за живеене. Имаше кресла, дори библиотека с избрани книги на френски автори. Също така в ъглите имаше телевизори, които сега не работеха, странно защо. Те се движеха бавно заради теглото и обема си, но въпреки това бяха по-добрата опция от това да ходиш пеш надолу-нагоре из сграда висока 50 етажа или около 180 метра.

Скоро той излезе извън хотела отпред. Слънцето вече изгаряше пространството между двата хотела – Крис гледаше насреща към „Кристал”. Имаше много хора, които се движеха наоколо. В басейните вече имаше гости, непрекъснато пристигаха коли, таксита, лимузини и дори мотори. Докато той зяпаше, леля му и чичо му просто стояха до него, чакайки да ги забележи. Е, отне му време. Той се стрестна, но скоро се засмя заедно с тях. „Напекло го е слънцето, а сигурно е и гладен!”. Той ги поздрави и обясни как да стигнат до ресторанта. Те тръгнаха да се качват, но се върнаха:

- Трябва да идеш до паркинга отстрани?

- Моля?

- Да, братовчедката ти, мъжа и и племеницата ти там ще спрат след малко и трябва да ги опътиш, видяхме, че хотела има няколко входа и може да се объркат...

- Добре, още сега ще ида да ги чакам ...

- А после искаме да се качиш горе и да седнеш до нас...

- !?

- Та, да знаеш – малката ти племеница вече е в гимназията, но има само слаби оценки, трябва да поговориш с нея, да я убедиш да се стегне. Загубила е желание да учи и братовчедката ти се видя в чудо...

- Добре, ще се кача с тях тогава.

- Добре, ще те чакаме, а и ще и кажеш да не яде месо, на теб разчитаме, вашите са още старомодни и те не могат да я убедят, ако не вярват в нещо...

- Ще се постарая де...

Крис кимна и реши да отиде на страничния паркинг, който беше до лятната градина. Но преди да успее да тръгне – пред „Кристал” пристигна линейка. Крис гледаше натам и разпозна в тълпата хора Майкъл и Стивън. Реши, че се е случило нещо с приятелите му и се затича натам. Когато стигна, лекарите вече успокояваха някого вътре. Стив го посрещна и му разказа – на закуската се събрали всички – да хапнат и да съберат сили за нова нощ, но Моника припаднала и явно се чувствала зле. Повикали линейка и Майкъл се писал доброволец да отиде с нея до болницата, придружавайки лекарите. Крис се разтревожи, но лекарите казаха, че всичко изглежда нормално и само ще я вземат за изследване. Моника изглеждаше уплашена въпреки това. Тогава Крис предложи на Стивън да се съберат всички и да отидат до болницата с колите си за да и окажат морална подкрепа. Стивън се съгласи и тръгна да събира другите, а Крис отиде все пак на паркинга на „Ле Принс”.

Почака малко, стана му скучно. Братовчедите не се виждаха наоколо, затова той реши да отиде до футболното игрище до лятната градина. Там някакъв френски отбор тренираше. Подаваха си разни топки и скоро една стигна до Крис, който беше току до тъч-линията. Той се засили и я изрита в посока на един чернокож футболист. Продължи да ги гледа, но скоро този футболист му я върна – нямаше с кой да си подава затова използва за тази цел Крис. А той охотно се съгласи и така разиграваха няколко минути.

Скоро топката го прехвърли и стигна до паркинга, попадайки точно пред някакво момиче. Крис я позна – беше някаква френска поп-звезда, която само беше виждал и чувал, но не и на живо – тя се казваше нещо като Вирджиния или Лидия или Анджелика... нещо такова. Тя му подаде топката и му се усмихна – той не изглеждаше като френски футболист и това си му личеше. Той хвана топката и я хвърли обратно на игрище, а тя с глава му даде знак да я придружи към лятната градина. Преди обаче Крис да реши нещо, получи смс – непознат номер беше. Той побърза да го отвори и видя написано „ЗАЩО НЕ Я ПОТЪРСИШ ТОГАВА?” – Крис погледна певицата и даде знак, че трябва да тръгва. Ставаше нещо, но той не знаеше какво. Някой го наблюдава?

АКТ 4

Going back to where I've been
I'm frozen by desire
No need to leave

Крис вече се качваше до 28мия етаж. Беше силно разтревожен и първо отиде до масата на родителите на В. Те все още бяха сами в очакване на техни приятели. Той ги попита, къде е дъщеря им, но те не знаеха. Тя трябвало да се присъедини към тях, но не са се чували с нея, не са я виждали и също се притесняваха. Майка и го прати на рецепцията – В. имаше запазена стая и там щяха да знаят, ако вече беше дошла. Той се съгласи и слезе отново надолу. На рецепцията млад френскоговорещ служител му обясни, че стаята на В всъщност е ползвана за нещо – някой е направил поръчка от нея. Но самата тя не беше там. Момчето обясни, че би я познало веднага, а и знаеше, че говори с доскорошния и приятел. Той отказа да каже, коя стая е точно, но приятелски предложи на Крис да потърси Мишел – камериерка, която е обслужила стаята и все още е на смяна някъде из хотела. Служителят го посъветва да я разпита, какво е било поръчано от тази стая и кой е бил вътре.

Крис обиколи няколко стаи за камериерки, докато успеят да го упътят до 10тия етаж – някой от гостите бил поръчал шампанско за сауната и Мишел била там. Крис не смееше да влезе по залите за тренировки и отдих, но видя млада французойка да излиза с празна табла и допусна, че това е Мишел. Тя го позна сякаш и спря пред него. „Вие сигурно сте Крис?” – тя го попита, а той кимна утвърдително. „Бях в една стая много нагоре и намерих това за вас” – Крис получи плик, в който имаше бележка с думите „А АКО Е КЪСНО ЗА НЕЯ?” – това го обърка. Някой си правеше много подла шега с него! Мишел не знаеше нищо – в стаята не видяла никой, а това което и поръчали... било нож за белене? Но кой и защо поръчва нож за белене в хотелска стая?

Крис тръгна към китайския ресторант и се оказа в един асансьор със сестра си, която също се качваше. Били я пратили да го търси. Всички уж се бяха събрали вече и дори почнали да хапват, а той се губел. Крис не искаше, а и не можеше да обясни какво става. Излъга я, че негови приятели са в болницата и затова се бави, а и ще трябва да разбере, какво става с тях. „А защо се качваш тогава?” – попита го тя. Крис измисли нещо като – „да се видя с тях, да кажа, че трябва да изляза”...

В самия ресторант, Крис бързо се справи с тълпата от семейни приятели и роднини. Той отново намери родителите на В., които не знаеха какво става. Крис им показа бележката, което ги разтревожи. Може би някой бе отвлякъл дъщеря им и сега ги разиграваше. Бащата не се посвени и направо набра някакъв номер, майката пък каза на Крис:

- Познаваме един инспектор, казва се Марджил, той може да ни помогне. Ще извикаме няколко полицая, да проверят какво става. Тази бележка е пристигнала право при теб нали? Ще трябва да помогнеш на полицията да открие дъщеря ни, нали няма проблем?

- Няма разбира се, надявам се да е добре!

- Така, момче, слез долу, ние ще идем до нашата стая, а после и до нейната. Франсоа Марджил ще ти се представи, заведи го при служителите на хотела, после и охраната, при директорите, при ВСИЧКИ! Долу на паркинга под хотела, а и на страничния, трябва да има камери. Той ще се погрижи, ти само го упъти и му помагай. – каза пък бащата.

- Добре!

АКТ 5

Where would I be
If this were to go under

Два сини ситроена спряха пред „Ле Принс”. Крис видя как 7 души слязоха от тях, а един видимо по-възрастен човек с мустак и очила се приближи към него.

- Франсоа Марджил, вие сигурно сте Крис, казаха ми за вас, последвайте ме моля. – после французинът се обърна към колегите си. – Вие се разпръснете, един да види камерите, искам хора на паркингите и някой на етажа...

Другите полицаи бяха в цивилни дрехи и не се различаваха от тълпите туристи и гости на двата хотела.

- Вижте, искам да знам всичко – ще проверим пиколото, което е паркирало колата и, ще идем до стаята, вие ми кажете какво знаете?

Крис му показа смс-а, късметчето от курабийка и бележката, която Мишел му даде. Марджил изглеждаше ерудиран специалист и знаеше, какво да прави в такива ситуации. Той посъветва Крис да си следи телефона за други съобщения и поиска да го заведе до стаята и. Те минаха покрай препълненото лоби и решиха да проверяват рецепцията след това.

- Не знам, коя е стаята и, сър.

- Е как така, нали си се чул с нея тия дни или...

- Всъщност не сме говорили от месеци...

- МЕСЕЦИ!?

- Не са ви казали ли? Ние се разделихме отново преди време и не сме говорили май... от тогава... септември или октомври...

- Тогава защо са се свързали с вас?

- Не знам, но явно тази новина не е стигнала до всички все още... родителите и не знаят например... тя явно не им е казала... или...

Марджил и Крис взеха асансьора, но нямаха идея накъде отиват. Решиха да слязат на 15тия етаж, там имаше офиси на администрацията и отдел за сигурност. Марджил проведе няколко разговора на френски с охранителите, а свръхлюбезен френски управител се опитваше да го успокои, когато тонът стана по-силен. Двама от охранителите му показаха някакъв списък, което уж трябваше да помогне на Марджил да вземе някакво решение. Той се приближи отново към Крис и му каза:

- Така, колата и е долу, подземния гараж. Но никой не я е виждал, дали се е качила до горе, дали пеш, дали с асансьор.

- Значи е пристигнала?

- Да, възможно е, но следите и се губят – не е говорила с никого, никой не я е виждал, а и тези съобщения. Възможно е да в лятната градина, затова да не са я виждали нагоре, а е близко до гаража. Тези служители казаха, че са били предупредени, че тя ще идва и са следели камерите, но не са я видели цяла сутрин. Има други камери за външния паркинг, но те са под контрола на отделна от приземния етаж, затова... слизаме!

Двамата отново хванаха асансьора, този път надолу. Един от колегите на детектива беше с тях и обясни, как дочул две жени да си говорят... че са видели В. да се качва някъде по високите етажи и са поискали автограф. Тя им дала, но отказала снимка. Била сама, но не били сигурни – асансьора бил с над 20 души. Марджил тръгна направо към лобито, но скоро телефона на Крис извъня – непознат номер!

- Ало, кой е!? – каза Крис.

- Мараба, как е положението? – чу се отсреща.

- Ало!?

- Аз съм, Стивън, как е, имаме новини тука, а ти май ги пак пропусна!

- Какво е станало, Стив?

- Помниш ли, как днеска Моника припадна? Е познай – бременна е!

- Е чакай сега... измисляш ли си го или?

- Слушай, слушай – от няколко месеца тя и Майк били двойка и се криели. И наскоро разбрали, че е бременна, но никой не знаел!

- Моля!?

- Та, днеска ни изплашиха всички, без тебе де, ти си реши да хапваш китайско вместо болнични пасти...

- Стив...

- Добре, добре... значи те са двойка и ще си имат бебе, всичко е наред, а и трябва да се отпразнува...

- Ок, но сега съм много зает, поздрави ги, аз имам нещо важно да свърша преди това...

- Добре, чао и не се тъпчи, довечера сме на ресторант ОТНОВО!

АКТ 6

That's a risk I'd take
I'm frozen by desire
As if a choice I'd make

- Трябва да видиш това, да го прочетеш... какво пише? – Марджил подаде бележка на Крис.

- Какво е това? – попита го пък той.

Двамата бяха в подземния гараж до колата на В. Марджил оглеждаше, докато Крис наблюдава дали не ги следи някой. Бяха сами, което беше странно за иначе многолюдния гараж на такъв посещаван хотел. Бележката беше сложена под чистачката на предното стъкло на автомобила. Лотус Елис, жълт. Нейният регистрационен номер. Да, това беше нейната кола, с която тя пътуваше из континента. Крис взе бележката и прочете на глас:

- „МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМЕРИШ ИЗОБЩО?”

- Някой е знаел, че ще дойдем тук? – попита Марджил.

Крис не отговори, той изглеждаше все по-нервен и не знаеше какво да направи. Марджил му посочи изхода за към лятната градина, но преди да тръгнат, някой му се обади. Детективът проведе кратък разговор на френски, като Крис разпозна една от думите – „КРИСТАЛ”. Французинът го погледна:

- Твоят хотел, твоята стая, казаха ми, че имал нещо, трябва да идем...

- Но там май няма никого сега?

- Трябва да идем, моят човек до басейните така каза, хайде...

Минути по-късно двамата тичаха из коридорите на „Кристал”. Задъхани и уплашени стигнаха до големия апартамент на Крис и компанията му. До вратата вече ги чакаше един от полицаите дошли с Марджил. Крис отключи с магнитната карта и влязоха. Вътре нямаше никого – всичките му приятели явно още бяха в болницата или някъде другаде. Имаше бутилки, неизхвърлена храна, всичко беше кочина. Тримата се разделиха по стаите и почнаха да търсят. Скоро младият полицай извика шефа си и Крис. На една от лампите висеше вързано с въженце писмо в плик. Крис го сграбчи още преди Марджил и нервно го отвори. Вътре имаше ново съобщение – „ АКО ИЗПЪЛНИШ ЗАДАЧКАТА МИ, ЩЕ ТИ Я ПОКАЖА”. Тримата се спогледаха....

Отново между двата хотела, Марджил успокояваше по телефона родителите на изчезналото момиче. Чуваше се как те му крещят разни неща, той се опитваше да е мил с тях, но не му се отдаваше лесно. Скоро разговорът приключи. Крис не дочака обяснението на детектива и направо влезе в „Ле Принс”. Марджил и служителят му го последваха. Крис направо стигна до рецепцията и видя познатия рецепционист от преди минути. Крис го попита, в коя стая е В. но служителят отново отказа да съобщи. Това май преля чашата на Крис и той го хвана за яките и го издърпа над бюрото му. Марджил видя всичко и веднага се втурна.

- Кажи ми, коя е, кой номер, не се шегувам, ще те размажа пред всички тук! – крещеше Крис на смаяния французин.

- Остави го, остави го. – намеси се детектива.

- Моля ви, моля ви...

- КАЗВАЙ!? – изкрещя Крис.

- Добре, апартамент 42, моля ви, оставете ме...

Крис тръгна към асансьорите, охранителите идваха към него, но Марджил показа значката си и каза, че правят разследване... Крис явно нямаше намерение да го чака за пристигналият асансьор. Марджил каза на охраната да проверяват изходите и да се активизират повече, вероятно ставало въпрос за отвличане. Неговият полицай пък получи нареждане да събере останалите и информацията от тях. Охраната се задейства и скоро всички в лобито разбрах, че става нещо.

Марджил тичайки едвам успя да влезе във вече затварящия се асансьор и тръгнаха с Крис и още куп хора нагоре.

- Така не се прави, това е Монте Карло...

- Не ме интересува, къде сме... – каза му Крис.

- Ще имате нужда от помощта ми... а между другото апартамент 42... ако е от най-луксозните, каквито са тук.. е на 40тия етаж, имам човек в коридора там, спокойно само...

Крис го погледна с мрачен поглед. След няколко минути пътуване, асансьорът стигна до желаната дестинация. Един от полицаите на Марджил ги посрещна и ги заведе до стаята, която беше заключена.

Крис се засили и я блъсна с рамо, но това не даде ефект. Марджил го погледна:

- Недей така, ще поискаме карта, не можем да влизаме така...

- Франсоа... кой ви извика тук, помните ли...?

Марджил се замисли... скоро видя Крис да опитва отново с рамо да разбие вратата. Не успя. Тогава детективът нямаше друг избор – издърпа го, показа му десния си крак и погледна вратата:

- На 3, ритае силно едновременно...

След няколко опита вратата бе разбита и двамата вече бяха вътре... Телефонът на Крис извъня... непознат номер...

АКТ 7

I am yours now
So now I don't ever have to leave
I've been found out
So now I'll never explore

Двамата се заслушаха, а Крис пусна високоговорителя, чу се странен електронен глас:

- ВИЖДАМ, ЧЕ СИ МНОГО НАСТОЯТЕЛЕН ДА Я НАМЕРИШ? ДОБРЕ, ЩЕ ТИ ДАМ ШАНС ДА Я ВЗЕМЕШ ОТ МЕН. НАМЕРИ МИ ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТИ ОСТАВИХ И АКО ЗНАЕШ ОТГОВОРИТЕ.... ЕЛА ПРЕД ХОТЕЛА... НО ПОБЪРЗАЙ, ОФЕРТАТА НЯМА ДА ВАЖИ ОЩЕ ДЪЛГО...

Крис нямаше какво да каже – започна да търси из големия апартамент. Двамата с Марджил обикаляха наоколо, но стаята изглеждаше недокосната – всичко си беше на мястото, нямаше багаж, нямаше дрехи, нищо. Сякаш никой не бе влизал тук. Ами ако търсеха на грешно място? Или ако изобщо нямаше въпроси и някой ги праща за зелен хайвер? Двамата бяха в спалнята стая и се опитваха да намерят отговор. Крис се сети за ножа за белене. Каза, че трябва да има такъв някъде из стаята, а Марджил веднага му посочи – над телевизора, доста високо имаше нещо метално. Това бе той!

Марджил взе с доста усилия парчето метал. Изглеждаше ползван, но за какво?

- По него има следи от някаква материя... плат... – каза той и показа следи на Крис.

- Не, това е по-скоро картон или хартия...

- Някой е рязал хартия тук...

Крис се огледа... наоколо нямаше хартия, кошчето бе празно... Но тогава му хрумна – цялата спалня беше с висококачествени италиански тапети. Той почна да се оглежда и видя на място до леглото – тапетът беше рязан!

Крис скоро видя, че някой е ползвал ножа за да изреже част от тапета, да извади малко... и вътре да скрие лисче. Марджил го извади и му го подаде.

„ВЪПРОС 1: КАКВО БИ НАПРАВИЛ ЗА НЕЯ? ВЪПРОС 2: ДОКЪДЕ БИ СТИГНАЛ ЗА НЕЯ? ВЪПРОС 3: КАКВО БИ И КАЗАЛ, АКО БЕШЕ СЕГА ПРЕД ТЕБ?” – Крис не се замисли изобщо, а изтърча навън. Марджил го последва към асансьорите. Крис извика и двата, единия беше най-горе, а другия някъде надолу. Марджил извади телефона си и каза на своите хора да слизат и да отидат отпред пред хотела и да си отварят очите. Скоро му писна да чака асансьор и тръгна по стълбите. Крис му каза,че до партера са 40 етажа, но Марджил не се отказа и тръгна да тича. Крис щеше да го последва, но знаеше, че при всички случаи с асансьор е по-бързо и ще го изпревари. Скоро и той дойде и Крис се качи, беше сам вътре.

Няколко етажа по-надолу асансьорът спря и Крис мислеше да не пуска никой да се качва, за да стигне максимално бързо. Но видя, че някаква майка с детска количка чака и все пак я пусна да влезе в голямото помещение. На следващите етажи се качиха още хора и Крис се насочи към единия от изходите, за да е максиално близо и да тръгне навън. Марджил сигурно беше още етажи нагоре и нямаше как да го изпревари. 10 етажа над партера, асансьорът беше вече пълен, а Крис чакаше да стигне най-долу. Неочаквано някаква ръка го хвана за рамото и той чу глас:

- Вече ти знам отговорите, Крис...

Той се обърна и видя момичето – беше В.!

Двамата се гледаха известно време и скоро стигнаха партера. Той я хвана за ръка и и каза:

- Обичам те... това е отговорът ми...

Тя се усмихна и двамата се прегърнаха и целунаха... Долу в лобито беше тъпканица от хора и двамата решиха да излязат навън... пред хотела ги чака няколко от цивилните, а и няколко от дошли униформени полицаи. Марджил още се бавеше.

Двамата продължиха нататък, хванати за ръце...

I am yours now
So now I don't ever have to leave
I've been found out
So now I'll never explore…

Герои от БГ-сериали, които губят здравата логика в даден момент...

 Предвид, че българските сериали са нещо родено много скоро, можем без проблем да си признаем, че сценаристите не са научили все още някои тънкости в занаята. Например, как да завързваш действието без да отнемаш на героите, това което ги прави човешки същества и ги различава от техните маймуноподобни прадеди от Източна Африка - здравата човешка логика. Разбирате ли - когато сюжетът стигне до момент, в който отчаяно има нужда да се случи нещо шокиращо или разтърсващо или просто нещо да се случи - опциите са десетки. Но има моменти, в които някой сценарист усложливо "забравя" какво може и знае героя, само и само да вкара елемент, който иначе би бил невъзможен... за да не се чудите, за какво говоря, да ги почнем по ред:

1. Koсъма от "Под прикритие" се оставя да го убият...

Героят:

Ако не сте запознати със сюжета на този супер-успешен бг сериал, ще се опитам да синтезирам досегашните 3 сезона в едно изречение: "Ченге е пратено под прикритие в групата на най-могъщния криминален бос в страната, което води до много приключения." Готово!

Сега да се върнем на култовия и обичан от мнозина фенове герой - Здравко "Косъма". Преди да се впуснем обаче в конкретния случай, за който ще става дума, нека първо ви обясня, кой е Косъма или поне как са го представили в началото - бандит, мошеник, винаги измъкващ се от всяка заплетена ситуация, винаги "на косъм" (малцина загряват откъде идва прякора му, аз обвинявам образователната система за този феномен). Към подобен типаж нека добавим и на какво става свидетел - неговите хора за малко да го пречукат още в първи сезон, после е заловен да печата фалшиви пари, прекарва известно време в затвора, сменя страната и почва да работи за Иво, прецаква схема с проститутки, убива друг гангстер и т.н. И всичко това с ясното съзнание, че ако шефовете му решат, могат с 1 обаждане да го ликвидират по какви ли не изобретателни начини. Като освен стария му бос Джаро, новия му такъв Иво, на главата са му и куките, които го прибират да дава обяснения. Картинката никак не е розова, но нашия човек е свикнал и ще намери начин да се измъкне...

Малоумното действие:

В един момент Косъма решава да не свидетелства срещу Джаро, а срещу Иво, да вземе приятелски предложения статус на "защитен свидетел" (който както разбираме от сериала, не е никак защитен, но вие сигурно сте го разбрали още в началото на тази точка) и така да се спаси някакси. След като дава показанията, нашият човек решава, че трябва и да се подсигури и решава да напусне страната - уговорил се е с приятелката си да се чакат на летището, но преди това той решава да иде до тях да си вземе някакви дрехи. Сам. При все, че от този момент е защитен свидетел, това, че около него няма нито 1 полицай, който поне да го закара или поне да го следи - не, МВР решават, че едва ли ще бъде убит още същия ден след като е дал показания срещу мафиотски бос, защото явно мислят, че има изчаквателен период или тази стъпка подлежи на гласуване от мафиотските фамилии в страната или нещо такова...

Та, Косъма директно излиза от Съдебната палата и хваща такси до тях, където (о, чудо) го чака добрепознатия килър Крум с пистолет в ръка. Косъмът успява да му избяга, но е ранен в крака и тръгва да куцука и стига за негов късмет до оживен пазар. Тук всеки логично мислещ човек с огнестрелна рана в крака, просто би поискал помощ - дали ще е да му повикат линейка или патрулка, все тая, в случая той не е мафиот, а защитен свидетел, жертва на атентат. Настрана от факта, че хората напълно игнорират минаващия между тях ранен човек.

Сигурно е имал основание да не извика за помощ, при положение, че явно е попаднал на пазар със студенокръвни жители на столицата (на всеки се случва, евала на сценариста за точното попадение). Следващ ход? Да, килърът Крум го следи но не смее да извади пищов и да почне да стреля, защото това всичко на всичко е глупаво решение. Просто трябва да изчака Косъма да иде на някое усамотено място, макар че, това е последното нещо, което човек би трябвало да направи. Косъмът има телефон! И решава да се обади. Но не на властите, не, това би било твърде лесен ход, той се обажда на Мартин (който незнайно как го усеща къде е и решава да тръгне да го спасява... пеш... в София...) - явно е, че Косъма подценява не само хората около него, но и полицията. Но не е нужно да прави и следващото нещо - да напусне пазарчето и да тръгне по усамотени улички в опит да избяга, повтарям отново - докато е с огнестрелна рана в крака.

Цялото държание в този момент сякаш крещи "Ела ме гръмни!" - Косъма пренебрегва здравата логика 3 пъти в името на играта с огъня - вместо от Съда да иде направо на летището и когато пристигне в чужбина, да грабне първия куфар който види или просто да си купи други дрехи, той решава да се прибере, (не)осъзнавайки, че ще го чакат с пистолет в ръка. После когато се усеща, че това е лоша идея и е ранен, той не търси помощ от никого - полиция, минувачи, лекари, а от човек, който трябва да го намери из града. Накрая добавяме, че вместо да седи сред десетки свидетели в тълпа от хора, Косъма решава, да се надбягва (надкуцуква?) с потенциалния си убиец в по-малолюдно място.

Какво става накрая ли? Не искам да ви го спойлвам, но сигурно сте се досетили, че когато трябва някой да бъде убит в сериал, всичките му умения да избягва смъртта отиват на кино. И не говорим тук за случаен човек, а за такъв който прекарва всеки ден с мисълта, че могат да го убият буквално всички, плюс опцията да го вкарат в затвора полицаите - и този човек току що е дал показания срещу шефа си, кръстник на мафията. Като че ли висенето в съда докарва имбецилност на хората, пък били те и най-досетливите и хитри...

2. Мартин от "Под прикритие" не успява да спаси майката на Иво, защото е глупав.

Героят:

Мартин е ченгето под прикритие в "Под прикритие". През всички серии сценаристите се опитват да го покажат като герой - отдаден на каузата си, винаги намиращ начин да продължи мисията си, едновременно корав физически (боксьор) и достатъчно умен и изобретателен за да не го хванат. Изобщо идеалния човек, на който можем да поверим да ни пази от лошите.

Също така трябва да отбележим, че въпреки всичко, той винаги взима правилното решение - все пак цялата идея на неговия персонаж е, че е Добрият - иска да хване Лошите и да ги накаже. Освен това нека добавим и че помага на тези в беда, дори рискувайки да си прецака основната мисия - като почнем от Съни, минем през Зори и Косъма и Куката и бог знае още колко персонажи са спасени, благадарение на нашия човек..

Малоумната постъпка:

Тогавашния шеф на Мартин - Джаро праща Близнаците да проникват в жилището на майката на Иво и да я убият, като един вид отмъщение срещу самия Иво. Мартин вижда, че Джаро готви нещо такова и затова проследява двамата килъри до мястото, където той ЗНАЕ от миналия сезон, че живее майката на Иво. Не е трудно човек да се досети, какви ще ги вършат тия двамата с нея, като я набарат. При все, че те се бавят и не излизат, Мартин се усеща, че МОЖЕ БИ тя не е вътре в крайна сметка и те я чакат да се прибере за да я ликвидират. Мартин после вижда и самата жена да се прибира към дома си...

Тук изниква въпрос: Какво бихте направили вие, ако сте на негово място? Нека направим списък с няколко идеи:
- Обаждате се на Близнаците с "Момчета, към вас идват куки, изчезвайте" - и те се изпаравят. Тук обаче има риск, какво ще обяснява Мартин на Джаро после?
- Обаждате се на полицията "Ало, тука на този адрес видях 2 съмнителни типове да влизат и явно ще тарашат, елате бързо" - тук проблемно е, че Близнаците могат да го отнесат и да ги арестуват... но само за грабеж! Да, съществува риск Иво да ги усети къде и какво са правели, но поне невинната жена оцелява.
- Едно просто "Госпожо, аз съм човек на сина ви Иво, горе в дома ви видях да влизат двама непознати, готвят се да ви убият" - най-лесния вариант - жената се усеща, че ще я убиват и някакъв човек я предупреждава за това, тя просто си хваща такси за друго място, Близнаците чакат цяла нощ и се отказват - и всичко се разминава.

Какво би избрал полицаят Мартин в такава ситуация? Той пресреща жената на пътя, но някакси не успява да я убеди, да не се прибира, може би защото не използва аргумента "чакат ви у вас убийци", което явно му се изплъзва. Също така винаги може да каже и "аз съм цивилен полицай, следим едни бандити и те са у ей тази сграда, що не идете да нощувате другаде?" или нещо по-креативно от сорта на "аз съм съсед, има изтичане на газ, след малко ще довтасат екипи на Гражданска защита, нека се евакуираме"... и после просто се обажда на въпросните екипи с лъжлив сигнал.

Варианти много, ако човек се колебаее, може да ползва най-лесното - да следва закона, който казва "Извикай полиция" за такива ситуации. Всеки нормален гражданин би реагирал така, а какво остава за човек, който всъщност Е ПОЛИЦАЙ?

Времето, което има Мартин е предостатъчно - мястото е в центъра на града, няма да е налудничаво да кажем, че полицията ще дойде за 1-2 минути след като Мартин вижда, че Близнаците се качват. Напълно възможно е и полицията да дойде още преди да са влезли в самия апартамент, а какво остава за майката на Иво да се прибере.

Накрая за капак, но напълно в духа на сериала е липсата на усещане за големината на града: Мартин все пак се обажда на Иво, че майка му е в опасност, явно разчитайки, че той кисне в кафенето отсреща или че е просто в съседна кооперациика. Иво през това време може да е из целия град, а може и да е извън града. Мартин е наясно, че Иво има голям палат някъде из квартали до Витоша, защото Мартин е бил там. Както и става - Иво закъснява да спре убийството след лудешко каране из нощна София и пристига при трупа на майка си, само и единствено за да има сцена в която той плаче за нея и е видимо разстроен, защото следващите събития изискват тази негова мотивация.

Като бонус тук ще добавя и живота на Малкия Близнак. Ако сме във вариант, където МВР прибира двамата за грабеж, те са си на топло, майката е жива, това е ясно. Но също така те получават опция да сключат сделка срещу Джаро, подобно на тази на Косъма (при условие, че не страдат от временно умопомрачение като него), но и по-важното - не стават жертва на атентат в по-следващ епизод, където Малкия Близнак бива застрелян и умира. Мартин може би е наясно, че ако Близнаците ликвидират майката на Иво, те са пътници и той ще ги гони до дупка за ги избие. Но за един кратък момент, той си губи здравата логика и оставя невинна възрастна жена да бъде убита, а и обрича на подобна участ и убийците и.

Притеснително за мисленето на полицай... но като казахме полицай:

3. Бащата на Филип от "Революция Z" е най-смотания полицай в страната!

Героят:

Бащата на Филип е полицай, но не обикновен, а от офицерите! Това е важно да го имаме на ум. Той не е млад, неопитен или глупав - в първите сцени, в които се появява излъчва всичко, което бихме искали да виждаме в нашата полиция - строг, отговорен, вдъхващ респект, спазващ правилата, налагащ правила, държи на дисциплината, може да борави с компютър, и за капак - е вманиачен да изгради сина си Филип като истински мъж. Изобщо той е човек, който не трябва да бъде подценяван като решимост, интелект и опит.

Само че...

Нелогичните постъпки:

... неговите умения и опит не помагат, щом става дума за нещо извън работата му. Най-първия пример, който ми идва на ум е когато Филип трябва да попречи на баща си да гледа Новините на БТВ (нека не забравяме, че самия факт, че ги гледа е отделна точка в този списък) - Филип няма много опции за действие и решава да пробва най-първото, което му хрумва - да отреже кабела за телевизията, който виси от прозореца. Но няма защо да го виним, той е отчаян, на 16 е и трябва да действа бързо. Филип се прибира веднага след това. Оправданието, което се скалъпва е "Абе май видях съседа да ни краде от кабелната", което е първото подозрение на Бащата. Номерът минава, а Бащата вместо да иде да поговори по типичния си строг начин със съседа (това никога не е показвано в някоя сцена бтв), той решава да се развика на кабелната телевизия, че нещо е станало.

Какво друго може да направи? О да - чакайте малко - може да провери кабела и да открие, че е отрязан като с катана! Което явно говори, че някой му спира телевизията, без да я взима за себе си. Опитния полицай ще забележи, че няма кабел, който да води към съседа, предполагам и вие можете да забележите. Другия вариант е да се досети, че може да хваща БТВ и без да е вързан към някоя кабелна, както правят хиляди българи, които не могат да си позволят 100 канала от цял свят и карат само на националните телевизии. Които междудругото трябва да се хващат по подобен начин и в районното, ако там имат телевизори. Има и още един малко странен избор, но сме 21ви век и трябва да го споменем - да гледа БТВ по интернет! Той специално пита в един момент децата, как им е нета и дали е там и всичко е наред! Тогава най-простото нещо е си намери онлайн телевизията и да си гледа през компа. Това прави нещата ето така - телевизиите изчезват, Бащата решава просто да настрои телевизора без кабелна и да си доизгледа новините, а след тях да иде да види, че очевидно някой вандал му е резнал кабела...

Което ни води до следващото логично за един полицай действие - да сложи камера. Бащата явно поправя проблема с отрязания кабел (следващ епизод се появява нов такъв) - ако има съмнения за вандализъм или дори кражба на кабелна, най-простото нещо е да сложи камера, да я свърже с компютъра си на работа и да сложи някой новобранец да следи кво става. Или да си преглежда записите в часове, когато кабелната "изчезне" пак. Или по-разумното и не толкова биещо на очи - да направи кабела недостъпен за баране - да го премести или да го скрие или да го сложи на твърде високо. Или да го вкара някъде под земята. Или в тон със скандала, който вдига на кабелния оператор - да мине на някой, който предлага сателитна телевизия, за която изобщо не трябва кабел...

... и сега черешката - това с кабела се случва за втори път! Бащата в друг епизод решава да гледа сутрешния блок на БТВ (защото явно е по-важно от това да лови бандити) - току що децата са отишли на училище, той сяда, пуска си телевизора и в момента, в който децата сигурно минават през двора, кабелната пак изчезва. Тук опитния полицай сигурно би се замислил - Филип първия път е бил наоколо като е станало, насочил е вниманието на бащата към съседа и сега същото се повтаря и Филип пак е наоколо. Какво ли може да е?

И след всичко това, бащата все още не е наясно какво е станало, както и не взима мерки да не се повтаря или пък просто да има резервен вариант за гледане на телевизия. Единственото му действие е пак да вдигне скандал по телефона.

Да не говорим и за съобразителността му относно музикалната кариера на сина си - Филип се води, че "тренира" редовно някакво бойно изкуство, съответно отсъства от вкъщи по време на "тренировките" и така с месеци, доколкото разбираме още от първите епизоди. Но бащата не усеща, че синът му не се променя дори малко физически - не е станал по-мускулест, не говори за тренировките, дори не показва да се интересува от някаква информация за тях. Също така бащата трябва да забележи, ако синът му яде повече, нали така? Оказва се, че Филип свири на барабани при дядо си по време на тия тренировки, а бащата изобщо не забелязва, че синът му не ходи на тях - не вижда, че липсва промяна, която тренирането на какъв да е спорт налага.

След време, когато бащата става свидетел на спаринг, в който синът му не показва нищо от "наученото", за него е ясно, че е бил излъган. Той знае, че синът му ходи само на училище, на тия тренировки или евентуално до дядо си. После бащата намира Дядото с барабани в дома си. Тук отново е нужно да напомни, че това е полицай, който трябва да събере 2 и 2 и да се досети, каква е работата. Но не го прави! Бащата разбира, чак когато лично вижда Филип с бандата да свирят. Да не говорим, че изобщо не трябва да е на концерта. Но като се замисли човек - по-добре да е, вместо да му дават заплетени случаи да разследва. Явно и колегите му са на това мнение, защото все някой от тях е гледал тия пусти Новини или Сутрешен блок и е познал сина на колегата от МВР-то... но са решили да не му казват, както сигурно правят с всяка важна информация по служба... Но какво да кажем за роднините, които познаят Филип по телевизията? И тях ли ги е страх от скандал по телефона?

"Всички са маскари" казваше Бай Ганьо

Спомняте си този цитат, нали?

Българското общество ми прилича донякъде на Бай Ганьо - не може да види по-далече от носа си, ако ще и телескоп да му дадеш. Спомняте ли си, как правителството на Бат' Бойко реши да НЕ проучва земята в Добруджа за шистов газ, в името на "екологията". Кой е големия губещ в крайна сметка? Накратко казано - ние.

Причините са ясни (надявам се, не само на мен) - когато страната ни намира възможност да започне да екслоатира нови енергиини източници, това ще се отрази зле финансово на вече съществуващите. По-евтина енергия за потребителите? Дума да не става, това са загуби за определени компании, които в момента печелят добре от нас. От нашия джоб. И ако решат, могат да ни спрат кранчето и да предоговорят цените с правителството и то ще се съгласи, защото няма друга опция. Защото "зелените" им свиха другата опция. Не сме единствената страна, в която печалбата на различни компании, я бранят не техните адвокати, икономисти, експерти или ПР-и, а я бранят обикновенните хора, скрити зад идеята за "идеалът". Този идеал, който наричат с хубави имена за пред журналистите - природа, екоравновесие, чистота, околна среда. Думи, които на хартия струват много, а на практика - нищо. И не защото трябва да разрушим всичко в страната ни, а защото може би вече сме го направили. Ето пример:
- Колко протеста е имало в София, затова, че Русе или Стара Загора биват обгазявани постоянно?
- Колко протеста срещу цигарения дим е имало?
- Колко протеста срещу вредните емисии от автомобилите е имало?
- Защо страната ни е замърсявана с тонове от нашите лични боклуци, общините се чудят къде да ги натикат, а ние се правим през 364 дни в годината, че това е само "по Новините"?

Българинът обича природата, обича и да се протестира и да се оплаква. Но не сме видели да го прави за обичайно, заради самия принцип. А винаги го прави, когато са намесени икономически интереси. И защо не? Много е лесно да се появи някой, да организира протест, който единствено е в полза на дадена фирма или бранш, да го скрие зад "идеалът за природата" и да се съберат хора, готови да подкрепят тази кауза. Нарича се "еко-рекет". Поздравления, ние сме вече в 21ви век!

Какво следва? Ами не искам да съм лош пророк, но ще видим още доста пъти нещо такова. Например от ЕС ни задължават да минем на електроавтомобили към 2020г, но страната е раздирана от протести, защото бензиновите компании не могат да ни загубят като клиенти. Електро-автобуси в градския транспорт? Дума да не става! Преференции за собствениците на такива коли? Не, защо да ги насърчаваме?
Ами ако забранят цигарите и им спрат субсидията? Тютюневите компании ще задействат машината си, която бих нарекъл пропагандна, защото ми напомня Северна Корея, и ще видите протестиращи срещу такива забрани. Примери много. Може би не всичките са свързани с природата, но винаги всички са свързани с пари. Дори моя настоящ университет СУ стигна до там.

Не помните ли? Нека обясня - СУ подобно на други университети като него, получава издържка от държавата. Тя се формира на следното - колкото повече студенти, толкова повече субсидия. И СУ реагира адекватно, като създава тонове нови специалности със тонове нови места, и виждаме абсурдно високи приеми в редица специалности, както и приятни специалности като "Културология", "Минало и съвремие на Югоизт. Европа" и защо не и "Специалистика", "Всичкология", "Многознание" или "Историография на Географията". И когато идва кризата преди няколко години, държавата усеща, че плаща образованието на хора, които ще са безработни, защото СУ им е измислил специалности, които нямат практическо приложение, дори и да сме Народна Република. И когато това ощетява финансово СУ започват протести. Кой е виновния? Този който не иска да плаща пари на вятъра (това, че СУ си разпределя бюджета, сякаш играе икономически симулатор е съвсем друга тема) или този, който му спират пари, въпреки, че учи нещо смислено (медицина или журналистика).

Държавата засега няма намерено лекарство срещу протестния рекет. Може би защото тя е длъжна да се вслушва в призивите на народа. Това е по конституция всъщност, не си го измислям аз. И всеки протест, който има правилна кауза е важен и трябва държавата да се намесва. Знаете ли обаче за протеста на служителите в затворите и исканията им за по-високи заплати и условия на труд? Не? Нима те не заслужават? Или просто медиите са загърбили този скучен, тривиален и дори апатичен "вопъл" на хората, решавайки, че има къде-къде по-пикантни неща "За протестиране"? Разберете - ако сте шеф на медия, винаги ще трябва да обръщате внимание на новини, които привличат повече зрители/слушатели/читатели. Обществото не се вълнува от скучните неща. Особено нашето, което ни е дало чудесии като Азиз, Златките или Проф. Вучков.

И какво излиза? Събираме нечии интереси, болната амбиция на хората да протестират за "една висша ценност" (която нямат идея каква е, но е важното да я отстояват) и плюс медии, които искат да представят нещата максимално интереси, за тяхна си изгода. А държавата не може  и не трябва да влиза в ролята на SPECTRE и да бъде Злодеят с главно З. Един ден ще стигнем до момента, в който ще виждаме 2 противоположни протеста (о, нима не знаете, че за Закона за горите има такива - за и против него) - и ще сме свидетели на законотворчество, в което Народното събрание няма да посмее да създаде или промени нито 1 закон. Ако ви се струва, че нищо не се променя, значи вече сме стигнали там.

И кой е виновен? Политиците? Бизнесмените? Аз мисля, че Бай Ганьо е прав - всички те плюс всички нас.... всички сме маскари...

Приятелство / Любов

1. Съществува ли любов след добро приятелство?
2. Съществува ли приятелство след любов?
- въпроси във един форум, искам да ви споделя мнението си, което написах там:


1. Любов след приятелство е като коня пред каруцата... идеята на любовта не е да сте приятели, а после да правите секс. Идеята е опознаването ви да не е само приятелско и "след 3 години приятелство, ние се залюбихме" - адски куха история. Или в самото начало се почвате като опознаване тип гаджосване, или си оставате приятели до края... Много фалшиво и нагласено ми се струва да се влюбиш в приятел от другия пол, сякаш залагаш на сигурно, вместо да се огледаш за други индивиди, които са по-подходящи...

-------

2. Приятелство след любов? Абе ти добре ли си ве? Малко като Фънки ше се изразя - тва да не ти е Пирин Пее? Не може такова нещо - ходите известно време, целувки, секс, ала-бала, и после щукнало на единия - "Ама аз искам да съм с друг/а" и айде веднага пита "аре останем приятели". Егаси тъпата идея. Кой би бил приятел, с някой който му е разбил сърцето? На такива хора - се мисли най-лошото, а вие ше ги "оставяте приятели". Или обратното - зарязваш някого ама не искаш да си губиш шансовете с него, демек да го направиш "резерва" и айде "приятели". Гнусна история - не го искаш за гадже, ок, разкарай го и край на отношенията. Какво е това половинчато решение - нито го пускаш да отлети от теб като личност, нито му даваш всичко, което той иска с теб. Лигава история...

Гордостта ми...

Все попадам на някакви песни, които ме кефят, но не знам нито кой пее, нито как се казва песента... и съответно провеждам мащабни кампании по:
1/ откриването им
2/ свалянето им

И така докопах доста песни, които съм чувал някога, някъде си... и съм решил месеци или години по-късно да издиря "по спомени". Този списък е за тези песни:

• Eagle-Eye Cherry - Skull Tattoo
• Dreams - He Loves You Not
• Billy Crawford - Trackin
• A1 - Caught In The Middle
• FYA - Must Be Love
• Holly Valance - Naughty Girl
• Jade - Don't Walk Away
• Jennifer Brown - Tuesday Afternoon
• Jennifer Paige - Crush
• Jimmy Ray - Are You Jimmy Ray?
• Sophie Monk - Inside Outside
• Junior Senior - Itch U Can't Scratch
• Heavy D and the Boys - Now that we found love
• OMC - How Bizzare
• Dee Lite - Groove Is In The Heart
• Cornershop - Brimful of Asia
• Fragma - Miracle
• White Town - Your Woman
• Mike and the Mechanincs - Another Cup Of Coffee
• BT - Somnambulist / Simply Being Loved
• Moony - Dove
• Narcotik Thrust - Safe From Harm
• Safri Duo - Agogo Mosse
• Shakenight - At Night
• Weekend Players - 21st Century
• Christian Walz - Wonderchild