Отговорите (къс разказ)

Отговорите

Още един мой разказ, базиран на сън...

АКТ 1

I don't have to leave anymore
What I have is right here
Spend my nights and days before
Searching the world for what's right here

Нощта на Нова година. Крис и дузина негови приятели се бяха събрали в луксозния хотел „Кристал” в Монте Карло за да отбележат идването на празника. В стаята, която бяха имаше всякакви удобства – няколко спални, голяма кухня и предварително заявената стая за „парти”. Крис подреждаше бутилки от изпито шампанско и беше пратен от Стив да издири бенгалския огън. Всички вече бяха на терасата и трескаво чакаха часовниковата кула, която се виждаше от цялото градче – да удари 12 часа. Той мина край кухнята и видя в съседната стая Моника и Майкъл – най-добри приятели, да си спят сладко-сладко на големия диван. Купонясването явно не им се отразило добре, щом бяха така заспали толкова рано. Крис реши да не ги буди, а да ги остави да си почиват, след което се присъедини към другите на терасата.

Часове по-късно – групата вече празнуваше Нова година и се вдигаха наздравици. Президентът на Франция четеше новогодишното си слово, което го излъчваха по кабелната – единствената телевизия на територията на Монако, където сега се намираха нашите приятели. Двама-трима почнаха да играят импровизарано хоро, забрявайки, че не са в България и че този танц не е подходящ за химна на Монако, който заместваше френския в момента. Други пък бързаха да си хапнат от тортата и се веселяха неудържимо. Крис беше споделил за Майкъл и Моника на приятелите си, които се кикотеха одобрително. „И това ако не е дефиницията на friend-zone, аз не знам кое е” – чу някой от групата да казва. Истина бе, че те двамата си бяха близки дружки от край време, но тайфата подозираше, че има нещо. Необяснимо беше защо не се събират като двойка. Може би някой бе отрязал другия в името на „приятелството”. Дали?

Купонът продължи до късно, докато не почнаха всички да си лягат – апартамента беше огромен и имаше място за всички от компанията. Крис беше последен всъщност. Той се настани на разтегателен фотьойл и се зави. Затвори очи в началото, но се сети да си навие алармата на телефона. Докато го правеше – от съседното кресло, където бяха Наско и Мими се чу шаване. Мими сънено го погледна и с последни сили успя да каже:

- Трябва и ти да си намериш с коя да заспиш гушнат... – след което притвори очи и добави – Може би ще ти е гадно да споделя, а нейното име не бива да се произнася, но...

Така Мими заспа преди да успее да си довърши мисълта. Крис обаче я беше разбрал напълно и нямаше нужда от подобни указания. Той си остави телефона на пода, затвори очи и побърза да заспи, защото го чакаше голям ден утре...

АКТ 2

Underneath and unexplored
Islands and cities I have looked
Here I saw
Something I couldn't over look

На сутринта Крис беше първият, който се събуди, нямаше нужда от толкова сън сякаш. Той стана, облече се и започна да буди другите. Преди да успеят всички да станат, той вече беше готов и получи обаждане от родителите си – чакаха го! Оказа се, че въпреки ранобудието си, вече беше 11:00 на обяд и трябваше да побърза. Слезе с няколко от приятелите си, които му пожелаха късмет и отидоха в ресторанта на „Кристал” за да закусят. Той продължи към лобито, където из многото дивани успя да намери семейството си – родителите и сестра му. Казаха му „Хайде, закъсняваме, не бива да ги караме да ни чакат”. Което донякъде си беше точно така. Но сестра му подхвърли „Да, сякаш НИКОГА не сме първите пристигнали и ние не чакаме всички гости”. Крис се усмихна и тръгна заедно с тях. По семейна традиция, винаги на 1ви януари семейството организираше празничен обяд за роднини и приятели. Сега бяха избрали хотелът отсреща – „Ле Принс” – той беше най-големия и луксозен хотел в Европа. Имаше 50 етажа, беше дори по-широк отколкото висок, беше огромен – на всеки етаж имаше различен ресторант, стаите бяха като извадени от Версай, обслужващия персонал в празничните и ваканционни периоди стигаше до над 900 души, без да броим командированите от заможните собственици „експерти” – масажисти, стилисти и т.н. Между „Кристал” и „Ле Принс” имаше няколко басейна – които се свързваха помежду си, а и образуваха няколко мостчета-пътечки за гостите. Двата хотела бяха с общ собственик, но „Ле Принс” беше по-новият и беше перлата на Монако. От терасите на единия се виждаха терасите на другия. Намирането на свободна маса беше чудо, запазването на стая граничеше с активна шпионска дейност от времето на ЦРУ и КГБ. Ползваха го само най-богатите от най-богатите и въпреки това, хотелът рядко беше празен.

Беше малък подвиг, че българското семейство на Крис бе запазило толкова места в Китайския ресторант на 28мия етаж. Готвачите ги познаваха – бяха им редовни клиенти. Сега се събираха там всички близки роднини и семейни приятели – т.е. над 50 души, което пък беше малка част от капацитета на ресторанта. Семейството вече влизаше в лобито на „Ле Принс”, когато се засякоха с Павлови - стари семейни приятели. Професор Павлов беше главата на фамилията – университетски преподавател по анатомия. От семейството му липсваше най-малкото дете, което беше избрало да празнува с приятели другаде. Но с него и съпругата му бяха сина му и дъщеря му – връсници на Крис.

Любезният домакин им посочи мястото, запазено от българите и те се настаниха там. Бяха първите пристигнали на празничния обяд. Ресторанът беше супер-луксозен, приборите бяха сребърни, забравете за бамбуковите клечки, които китайските ресторанти предлагаха в миналото, а и досега още някъде из България. Монако беше няколко категории над всичко най-добро в Европа по това време. Когато пристигна първият сервитьор, родителите на Крис го отпратиха – все още чакаха поне 40 други гости и нямаше защо да се поръчва. Професорът и семейството му предложиха да си вземат вода и така и направиха. Тогава се започна традиционния „семейно-приятелски” разговор за постигнатото от всяко семейство през изминалата година. Павлов не чакаше дълго преди да посочи сина си – който седеше до Крис – че наскоро бе завършил медицинското си образование и на тази крехка възраст вече е признат за хирург. Докато възрастните се впечатлиха от неговите успехи, Крис изобщо не се интересуваше от подобни разговори и си гледаше телефона. На неговия фронт нямаше нищо ново – нямаше работа, заниманието му беше купони с голямата си група приятели. Приятелката му, с която ту се събираха, ту се разделяха – сега бяха в период на раздяла и май не се виждаха изгледи за събиране. Учудващо връзката му с нея беше единствения му житейски повод за гордост. Затова и когато Павлови споменаха, че дъщеря им пък „вече е световнопризната певица и жъне слава из целия континент”, сестрата на Крис побърза да се включи, да защити семейната чест:

- Но пък батко ми излизаше с... – тук тя усещайки привлеченото вече внимание, допълни - ... известната актриса... сещате се... снимките у фейсбук...

- Коя, коя? – тросна се младия токущо завършил хирург.

- Ами името и не бива да се споменава покрай него, но ще я наречем В.

При произнасянето на тази буква, Крис най-накрая отдели поглед от телефона си. Всички гледаха него, но преди да успее да каже, каквото и да е било – се чу поздрав „За много години”. Бяха братовчедите Тодорови – роднини по бащина линия на Крис. Те се присъединиха към компанията и поискаха меню. Оказа се, че били пристинали в „Ле Принс” много по-рано, но огромния хотел и системата му от ресторанти ги объркала. Имало друг китайски 2 етажа по-нагоре, а от там ги пратили в италианския още 10 етажа по-нагоре. Двата асансьора не дошли и те в крайна сметка слезли пеш. Пълен хаос!

Но това беше шансът на Крис да се измъкне и той се възползва перфектно. „Трябва някой да седи в лобито долу и да опътва гостите ни, някои за първи път са в Монте Карло!” – с готовност каза той и взе телефона си, беше се нагърбил да седи по-долу, чакайки многолюдната династия да се събере за да почне празничния обяд. Родителите му позволиха, но го задължиха скоро да се качи за да им помогне с менюто – като редовен гост на китайския ресторант той знаеше отлично какво трябва да се поръча и какво не. Той кимна и тръгна към асансьорите.

Няколко маси преди тях, възрастна двойка го спря и го извика по име. Той се обърна и се огледа – възможно ли бе още роднини да навлизат? Това което видя го развълнува и разтревожи – родителите на В! Те се приближиха и го поздравиха за празника. „Вие сигурно сте цялото семейство тук?” – попита дамата. Преди Крис да успее да се съвземе и да обясни, че се е събрал с приятели снощи, а днес го чака и обяд, те го помолиха да ги заведе до тяхната маса. „Вие с В сте идвали толкова пъти тук, затова решихме да дойдем и ние, все пак не можем да отречем изтънчения ти вкус.” – чу ги да казват. Дали и тя не беше с тях? Неговата компания беше предимно от негови набори – като нея. Сега тя не беше поканена в „Кристал” за нощното парти и май нямаше с кого да празнува. Освен с родителите си, които си прекарваха старините обикаляйки света и живеейки по скъпи хотели. Тя беше натрупала свое богатство от актьорската си кариера и се радваше на доза самостоятелност, за разлика от Крис и повечето му приятели, които разчиха на родителите си. Но парите не са всичко нали?

Двамата седнаха на маса, която очевидно беше за шестима или дори осем души. Пристигна сервитьорка – младо момиче от китайски произход. Тя носеше табла с курабийки с късметчета. „О не, не бива да ядем нещо такова преди рибата, можем само да си видим късметите.” – отсече бащата на В. „Крис, вземи и ти, и без това са донесли много”. Той протегна ръка и китайката му поднесе една от курабийките. Той я отвори и извади листчето хартия. На него с големи букви пишеше „КЪДЕ Е ТЯ?”. Крис се замисли – огледа се... Семейството и беше тук... но Тя?

АКТ 3

See what I've done
That bridge is on fire

Крис влезе в Асансьор 1. В „Ле Принс” асансьорите бяха проектирани така, че да задоволяват нуждата да обслужват стотици гости на хотела. Бяха 2, всеки с размерите на дневна стая за българските стандарти. Всеки имаше по 2 врати, разположени една до друга от една и съща страна, но с бетонна стена помежду им, която да ги разделя и да образува своеобразни „вход” и „изход” от асансьора. Всеки беше направен като стая за живеене. Имаше кресла, дори библиотека с избрани книги на френски автори. Също така в ъглите имаше телевизори, които сега не работеха, странно защо. Те се движеха бавно заради теглото и обема си, но въпреки това бяха по-добрата опция от това да ходиш пеш надолу-нагоре из сграда висока 50 етажа или около 180 метра.

Скоро той излезе извън хотела отпред. Слънцето вече изгаряше пространството между двата хотела – Крис гледаше насреща към „Кристал”. Имаше много хора, които се движеха наоколо. В басейните вече имаше гости, непрекъснато пристигаха коли, таксита, лимузини и дори мотори. Докато той зяпаше, леля му и чичо му просто стояха до него, чакайки да ги забележи. Е, отне му време. Той се стрестна, но скоро се засмя заедно с тях. „Напекло го е слънцето, а сигурно е и гладен!”. Той ги поздрави и обясни как да стигнат до ресторанта. Те тръгнаха да се качват, но се върнаха:

- Трябва да идеш до паркинга отстрани?

- Моля?

- Да, братовчедката ти, мъжа и и племеницата ти там ще спрат след малко и трябва да ги опътиш, видяхме, че хотела има няколко входа и може да се объркат...

- Добре, още сега ще ида да ги чакам ...

- А после искаме да се качиш горе и да седнеш до нас...

- !?

- Та, да знаеш – малката ти племеница вече е в гимназията, но има само слаби оценки, трябва да поговориш с нея, да я убедиш да се стегне. Загубила е желание да учи и братовчедката ти се видя в чудо...

- Добре, ще се кача с тях тогава.

- Добре, ще те чакаме, а и ще и кажеш да не яде месо, на теб разчитаме, вашите са още старомодни и те не могат да я убедят, ако не вярват в нещо...

- Ще се постарая де...

Крис кимна и реши да отиде на страничния паркинг, който беше до лятната градина. Но преди да успее да тръгне – пред „Кристал” пристигна линейка. Крис гледаше натам и разпозна в тълпата хора Майкъл и Стивън. Реши, че се е случило нещо с приятелите му и се затича натам. Когато стигна, лекарите вече успокояваха някого вътре. Стив го посрещна и му разказа – на закуската се събрали всички – да хапнат и да съберат сили за нова нощ, но Моника припаднала и явно се чувствала зле. Повикали линейка и Майкъл се писал доброволец да отиде с нея до болницата, придружавайки лекарите. Крис се разтревожи, но лекарите казаха, че всичко изглежда нормално и само ще я вземат за изследване. Моника изглеждаше уплашена въпреки това. Тогава Крис предложи на Стивън да се съберат всички и да отидат до болницата с колите си за да и окажат морална подкрепа. Стивън се съгласи и тръгна да събира другите, а Крис отиде все пак на паркинга на „Ле Принс”.

Почака малко, стана му скучно. Братовчедите не се виждаха наоколо, затова той реши да отиде до футболното игрище до лятната градина. Там някакъв френски отбор тренираше. Подаваха си разни топки и скоро една стигна до Крис, който беше току до тъч-линията. Той се засили и я изрита в посока на един чернокож футболист. Продължи да ги гледа, но скоро този футболист му я върна – нямаше с кой да си подава затова използва за тази цел Крис. А той охотно се съгласи и така разиграваха няколко минути.

Скоро топката го прехвърли и стигна до паркинга, попадайки точно пред някакво момиче. Крис я позна – беше някаква френска поп-звезда, която само беше виждал и чувал, но не и на живо – тя се казваше нещо като Вирджиния или Лидия или Анджелика... нещо такова. Тя му подаде топката и му се усмихна – той не изглеждаше като френски футболист и това си му личеше. Той хвана топката и я хвърли обратно на игрище, а тя с глава му даде знак да я придружи към лятната градина. Преди обаче Крис да реши нещо, получи смс – непознат номер беше. Той побърза да го отвори и видя написано „ЗАЩО НЕ Я ПОТЪРСИШ ТОГАВА?” – Крис погледна певицата и даде знак, че трябва да тръгва. Ставаше нещо, но той не знаеше какво. Някой го наблюдава?

АКТ 4

Going back to where I've been
I'm frozen by desire
No need to leave

Крис вече се качваше до 28мия етаж. Беше силно разтревожен и първо отиде до масата на родителите на В. Те все още бяха сами в очакване на техни приятели. Той ги попита, къде е дъщеря им, но те не знаеха. Тя трябвало да се присъедини към тях, но не са се чували с нея, не са я виждали и също се притесняваха. Майка и го прати на рецепцията – В. имаше запазена стая и там щяха да знаят, ако вече беше дошла. Той се съгласи и слезе отново надолу. На рецепцията млад френскоговорещ служител му обясни, че стаята на В всъщност е ползвана за нещо – някой е направил поръчка от нея. Но самата тя не беше там. Момчето обясни, че би я познало веднага, а и знаеше, че говори с доскорошния и приятел. Той отказа да каже, коя стая е точно, но приятелски предложи на Крис да потърси Мишел – камериерка, която е обслужила стаята и все още е на смяна някъде из хотела. Служителят го посъветва да я разпита, какво е било поръчано от тази стая и кой е бил вътре.

Крис обиколи няколко стаи за камериерки, докато успеят да го упътят до 10тия етаж – някой от гостите бил поръчал шампанско за сауната и Мишел била там. Крис не смееше да влезе по залите за тренировки и отдих, но видя млада французойка да излиза с празна табла и допусна, че това е Мишел. Тя го позна сякаш и спря пред него. „Вие сигурно сте Крис?” – тя го попита, а той кимна утвърдително. „Бях в една стая много нагоре и намерих това за вас” – Крис получи плик, в който имаше бележка с думите „А АКО Е КЪСНО ЗА НЕЯ?” – това го обърка. Някой си правеше много подла шега с него! Мишел не знаеше нищо – в стаята не видяла никой, а това което и поръчали... било нож за белене? Но кой и защо поръчва нож за белене в хотелска стая?

Крис тръгна към китайския ресторант и се оказа в един асансьор със сестра си, която също се качваше. Били я пратили да го търси. Всички уж се бяха събрали вече и дори почнали да хапват, а той се губел. Крис не искаше, а и не можеше да обясни какво става. Излъга я, че негови приятели са в болницата и затова се бави, а и ще трябва да разбере, какво става с тях. „А защо се качваш тогава?” – попита го тя. Крис измисли нещо като – „да се видя с тях, да кажа, че трябва да изляза”...

В самия ресторант, Крис бързо се справи с тълпата от семейни приятели и роднини. Той отново намери родителите на В., които не знаеха какво става. Крис им показа бележката, което ги разтревожи. Може би някой бе отвлякъл дъщеря им и сега ги разиграваше. Бащата не се посвени и направо набра някакъв номер, майката пък каза на Крис:

- Познаваме един инспектор, казва се Марджил, той може да ни помогне. Ще извикаме няколко полицая, да проверят какво става. Тази бележка е пристигнала право при теб нали? Ще трябва да помогнеш на полицията да открие дъщеря ни, нали няма проблем?

- Няма разбира се, надявам се да е добре!

- Така, момче, слез долу, ние ще идем до нашата стая, а после и до нейната. Франсоа Марджил ще ти се представи, заведи го при служителите на хотела, после и охраната, при директорите, при ВСИЧКИ! Долу на паркинга под хотела, а и на страничния, трябва да има камери. Той ще се погрижи, ти само го упъти и му помагай. – каза пък бащата.

- Добре!

АКТ 5

Where would I be
If this were to go under

Два сини ситроена спряха пред „Ле Принс”. Крис видя как 7 души слязоха от тях, а един видимо по-възрастен човек с мустак и очила се приближи към него.

- Франсоа Марджил, вие сигурно сте Крис, казаха ми за вас, последвайте ме моля. – после французинът се обърна към колегите си. – Вие се разпръснете, един да види камерите, искам хора на паркингите и някой на етажа...

Другите полицаи бяха в цивилни дрехи и не се различаваха от тълпите туристи и гости на двата хотела.

- Вижте, искам да знам всичко – ще проверим пиколото, което е паркирало колата и, ще идем до стаята, вие ми кажете какво знаете?

Крис му показа смс-а, късметчето от курабийка и бележката, която Мишел му даде. Марджил изглеждаше ерудиран специалист и знаеше, какво да прави в такива ситуации. Той посъветва Крис да си следи телефона за други съобщения и поиска да го заведе до стаята и. Те минаха покрай препълненото лоби и решиха да проверяват рецепцията след това.

- Не знам, коя е стаята и, сър.

- Е как така, нали си се чул с нея тия дни или...

- Всъщност не сме говорили от месеци...

- МЕСЕЦИ!?

- Не са ви казали ли? Ние се разделихме отново преди време и не сме говорили май... от тогава... септември или октомври...

- Тогава защо са се свързали с вас?

- Не знам, но явно тази новина не е стигнала до всички все още... родителите и не знаят например... тя явно не им е казала... или...

Марджил и Крис взеха асансьора, но нямаха идея накъде отиват. Решиха да слязат на 15тия етаж, там имаше офиси на администрацията и отдел за сигурност. Марджил проведе няколко разговора на френски с охранителите, а свръхлюбезен френски управител се опитваше да го успокои, когато тонът стана по-силен. Двама от охранителите му показаха някакъв списък, което уж трябваше да помогне на Марджил да вземе някакво решение. Той се приближи отново към Крис и му каза:

- Така, колата и е долу, подземния гараж. Но никой не я е виждал, дали се е качила до горе, дали пеш, дали с асансьор.

- Значи е пристигнала?

- Да, възможно е, но следите и се губят – не е говорила с никого, никой не я е виждал, а и тези съобщения. Възможно е да в лятната градина, затова да не са я виждали нагоре, а е близко до гаража. Тези служители казаха, че са били предупредени, че тя ще идва и са следели камерите, но не са я видели цяла сутрин. Има други камери за външния паркинг, но те са под контрола на отделна от приземния етаж, затова... слизаме!

Двамата отново хванаха асансьора, този път надолу. Един от колегите на детектива беше с тях и обясни, как дочул две жени да си говорят... че са видели В. да се качва някъде по високите етажи и са поискали автограф. Тя им дала, но отказала снимка. Била сама, но не били сигурни – асансьора бил с над 20 души. Марджил тръгна направо към лобито, но скоро телефона на Крис извъня – непознат номер!

- Ало, кой е!? – каза Крис.

- Мараба, как е положението? – чу се отсреща.

- Ало!?

- Аз съм, Стивън, как е, имаме новини тука, а ти май ги пак пропусна!

- Какво е станало, Стив?

- Помниш ли, как днеска Моника припадна? Е познай – бременна е!

- Е чакай сега... измисляш ли си го или?

- Слушай, слушай – от няколко месеца тя и Майк били двойка и се криели. И наскоро разбрали, че е бременна, но никой не знаел!

- Моля!?

- Та, днеска ни изплашиха всички, без тебе де, ти си реши да хапваш китайско вместо болнични пасти...

- Стив...

- Добре, добре... значи те са двойка и ще си имат бебе, всичко е наред, а и трябва да се отпразнува...

- Ок, но сега съм много зает, поздрави ги, аз имам нещо важно да свърша преди това...

- Добре, чао и не се тъпчи, довечера сме на ресторант ОТНОВО!

АКТ 6

That's a risk I'd take
I'm frozen by desire
As if a choice I'd make

- Трябва да видиш това, да го прочетеш... какво пише? – Марджил подаде бележка на Крис.

- Какво е това? – попита го пък той.

Двамата бяха в подземния гараж до колата на В. Марджил оглеждаше, докато Крис наблюдава дали не ги следи някой. Бяха сами, което беше странно за иначе многолюдния гараж на такъв посещаван хотел. Бележката беше сложена под чистачката на предното стъкло на автомобила. Лотус Елис, жълт. Нейният регистрационен номер. Да, това беше нейната кола, с която тя пътуваше из континента. Крис взе бележката и прочете на глас:

- „МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМЕРИШ ИЗОБЩО?”

- Някой е знаел, че ще дойдем тук? – попита Марджил.

Крис не отговори, той изглеждаше все по-нервен и не знаеше какво да направи. Марджил му посочи изхода за към лятната градина, но преди да тръгнат, някой му се обади. Детективът проведе кратък разговор на френски, като Крис разпозна една от думите – „КРИСТАЛ”. Французинът го погледна:

- Твоят хотел, твоята стая, казаха ми, че имал нещо, трябва да идем...

- Но там май няма никого сега?

- Трябва да идем, моят човек до басейните така каза, хайде...

Минути по-късно двамата тичаха из коридорите на „Кристал”. Задъхани и уплашени стигнаха до големия апартамент на Крис и компанията му. До вратата вече ги чакаше един от полицаите дошли с Марджил. Крис отключи с магнитната карта и влязоха. Вътре нямаше никого – всичките му приятели явно още бяха в болницата или някъде другаде. Имаше бутилки, неизхвърлена храна, всичко беше кочина. Тримата се разделиха по стаите и почнаха да търсят. Скоро младият полицай извика шефа си и Крис. На една от лампите висеше вързано с въженце писмо в плик. Крис го сграбчи още преди Марджил и нервно го отвори. Вътре имаше ново съобщение – „ АКО ИЗПЪЛНИШ ЗАДАЧКАТА МИ, ЩЕ ТИ Я ПОКАЖА”. Тримата се спогледаха....

Отново между двата хотела, Марджил успокояваше по телефона родителите на изчезналото момиче. Чуваше се как те му крещят разни неща, той се опитваше да е мил с тях, но не му се отдаваше лесно. Скоро разговорът приключи. Крис не дочака обяснението на детектива и направо влезе в „Ле Принс”. Марджил и служителят му го последваха. Крис направо стигна до рецепцията и видя познатия рецепционист от преди минути. Крис го попита, в коя стая е В. но служителят отново отказа да съобщи. Това май преля чашата на Крис и той го хвана за яките и го издърпа над бюрото му. Марджил видя всичко и веднага се втурна.

- Кажи ми, коя е, кой номер, не се шегувам, ще те размажа пред всички тук! – крещеше Крис на смаяния французин.

- Остави го, остави го. – намеси се детектива.

- Моля ви, моля ви...

- КАЗВАЙ!? – изкрещя Крис.

- Добре, апартамент 42, моля ви, оставете ме...

Крис тръгна към асансьорите, охранителите идваха към него, но Марджил показа значката си и каза, че правят разследване... Крис явно нямаше намерение да го чака за пристигналият асансьор. Марджил каза на охраната да проверяват изходите и да се активизират повече, вероятно ставало въпрос за отвличане. Неговият полицай пък получи нареждане да събере останалите и информацията от тях. Охраната се задейства и скоро всички в лобито разбрах, че става нещо.

Марджил тичайки едвам успя да влезе във вече затварящия се асансьор и тръгнаха с Крис и още куп хора нагоре.

- Така не се прави, това е Монте Карло...

- Не ме интересува, къде сме... – каза му Крис.

- Ще имате нужда от помощта ми... а между другото апартамент 42... ако е от най-луксозните, каквито са тук.. е на 40тия етаж, имам човек в коридора там, спокойно само...

Крис го погледна с мрачен поглед. След няколко минути пътуване, асансьорът стигна до желаната дестинация. Един от полицаите на Марджил ги посрещна и ги заведе до стаята, която беше заключена.

Крис се засили и я блъсна с рамо, но това не даде ефект. Марджил го погледна:

- Недей така, ще поискаме карта, не можем да влизаме така...

- Франсоа... кой ви извика тук, помните ли...?

Марджил се замисли... скоро видя Крис да опитва отново с рамо да разбие вратата. Не успя. Тогава детективът нямаше друг избор – издърпа го, показа му десния си крак и погледна вратата:

- На 3, ритае силно едновременно...

След няколко опита вратата бе разбита и двамата вече бяха вътре... Телефонът на Крис извъня... непознат номер...

АКТ 7

I am yours now
So now I don't ever have to leave
I've been found out
So now I'll never explore

Двамата се заслушаха, а Крис пусна високоговорителя, чу се странен електронен глас:

- ВИЖДАМ, ЧЕ СИ МНОГО НАСТОЯТЕЛЕН ДА Я НАМЕРИШ? ДОБРЕ, ЩЕ ТИ ДАМ ШАНС ДА Я ВЗЕМЕШ ОТ МЕН. НАМЕРИ МИ ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТИ ОСТАВИХ И АКО ЗНАЕШ ОТГОВОРИТЕ.... ЕЛА ПРЕД ХОТЕЛА... НО ПОБЪРЗАЙ, ОФЕРТАТА НЯМА ДА ВАЖИ ОЩЕ ДЪЛГО...

Крис нямаше какво да каже – започна да търси из големия апартамент. Двамата с Марджил обикаляха наоколо, но стаята изглеждаше недокосната – всичко си беше на мястото, нямаше багаж, нямаше дрехи, нищо. Сякаш никой не бе влизал тук. Ами ако търсеха на грешно място? Или ако изобщо нямаше въпроси и някой ги праща за зелен хайвер? Двамата бяха в спалнята стая и се опитваха да намерят отговор. Крис се сети за ножа за белене. Каза, че трябва да има такъв някъде из стаята, а Марджил веднага му посочи – над телевизора, доста високо имаше нещо метално. Това бе той!

Марджил взе с доста усилия парчето метал. Изглеждаше ползван, но за какво?

- По него има следи от някаква материя... плат... – каза той и показа следи на Крис.

- Не, това е по-скоро картон или хартия...

- Някой е рязал хартия тук...

Крис се огледа... наоколо нямаше хартия, кошчето бе празно... Но тогава му хрумна – цялата спалня беше с висококачествени италиански тапети. Той почна да се оглежда и видя на място до леглото – тапетът беше рязан!

Крис скоро видя, че някой е ползвал ножа за да изреже част от тапета, да извади малко... и вътре да скрие лисче. Марджил го извади и му го подаде.

„ВЪПРОС 1: КАКВО БИ НАПРАВИЛ ЗА НЕЯ? ВЪПРОС 2: ДОКЪДЕ БИ СТИГНАЛ ЗА НЕЯ? ВЪПРОС 3: КАКВО БИ И КАЗАЛ, АКО БЕШЕ СЕГА ПРЕД ТЕБ?” – Крис не се замисли изобщо, а изтърча навън. Марджил го последва към асансьорите. Крис извика и двата, единия беше най-горе, а другия някъде надолу. Марджил извади телефона си и каза на своите хора да слизат и да отидат отпред пред хотела и да си отварят очите. Скоро му писна да чака асансьор и тръгна по стълбите. Крис му каза,че до партера са 40 етажа, но Марджил не се отказа и тръгна да тича. Крис щеше да го последва, но знаеше, че при всички случаи с асансьор е по-бързо и ще го изпревари. Скоро и той дойде и Крис се качи, беше сам вътре.

Няколко етажа по-надолу асансьорът спря и Крис мислеше да не пуска никой да се качва, за да стигне максимално бързо. Но видя, че някаква майка с детска количка чака и все пак я пусна да влезе в голямото помещение. На следващите етажи се качиха още хора и Крис се насочи към единия от изходите, за да е максиално близо и да тръгне навън. Марджил сигурно беше още етажи нагоре и нямаше как да го изпревари. 10 етажа над партера, асансьорът беше вече пълен, а Крис чакаше да стигне най-долу. Неочаквано някаква ръка го хвана за рамото и той чу глас:

- Вече ти знам отговорите, Крис...

Той се обърна и видя момичето – беше В.!

Двамата се гледаха известно време и скоро стигнаха партера. Той я хвана за ръка и и каза:

- Обичам те... това е отговорът ми...

Тя се усмихна и двамата се прегърнаха и целунаха... Долу в лобито беше тъпканица от хора и двамата решиха да излязат навън... пред хотела ги чака няколко от цивилните, а и няколко от дошли униформени полицаи. Марджил още се бавеше.

Двамата продължиха нататък, хванати за ръце...

I am yours now
So now I don't ever have to leave
I've been found out
So now I'll never explore…